Тя, дъщеря ми – моята стъпка нагоре.”
Едва сега разбирам смисъла и значимостта на първите стъпки. Да проходиш, да стъпваш смело! На първите седем, които буквално отлитат за миг.
Ето, че за втори път ни предстои онзи емоционален момент – да изпратим първокласник. И въпреки, че преди две години минахме по този път, трепетът никога не отминава към завръщането #Backtoschool.
Не знам, може би съм научена да добавям допълнителна стойност на първия учебен ден, заради мама и баба – моите будители. Но училището винаги е било институция в смисъла на събирателен образ на знанието и школа за създаване на приятелства, изграждане на личности и двигател на развитието на всеки от нас.
Това е и причината за притеснението ми около старта на тази учебна година. Изживяваме една нетипична и объркана във всеки аспект година, пълна най-вече с изпитания около емоционалното ни развитие.
Година, която ме кара да припомням най-важните уроци и изминалите стъпки дотук, визуализирайки щастливите мигове, които винаги водят към нови успехи.
Първият и най-важен урок, който родителите ми дадоха: “Винаги си представяй щастливият край! Той винаги води до успехи”.
Припомних си колко е важно да извадим на преден план значимостта на Стъпките, които сме направили и които са ни превърнали в това, което сме днес. Все пак най-важният смисъл на всяка стъпка е да оставя следи…. А аз се радвам на следите от две прекрасни малки дами след себе си.
Валерѝ чака с нетърпение първия училищен звънец, но този път съм истински спокойна, защото кака ѝ винаги ще я очаква в края на коридора. За да се усмихне, за да подаде ръка или да избърше сълзите. Само тогава първите стъпки в училище са по-смели и уверени.
Наскоро ви разказах какво провокира в съзнанието ми една смислена кампания на Deichmann.
Събуди дълбоко скрити и притъпени чувства за стъпките, делата и развитието.
Само, че винаги се появява онзи толкова подходящ момент на равносметки,”преблечен” като изпитание – този път не върху мен, а върху най-скъпите ми хора. Крехки, малки и уязвизими. Онези, които ти се иска да пазиш под похлупака, а разумът припомня да дадеш криле и да ги оставиш да се научат да летят.
Винаги съм се питала какво всъщност е родителството и кой по дяволите превърта играта, за да се добере до челните позиции?!
Все пак всички искаме това! Да бъдем най-добрият пример, да ни се възхищават и да ни гледат и слушат с уважение и респект. Да ни се радват чистосърдечно и винаги да бъдат отворени за прегръдка и целувка.
Изненадааааа! Ето че …. отново съм на “първо ниво”. Имам възможността отново да премина през всичко, с подобрена версия на себе си…. преживяла няколко години в опити и емоции да израснем емоционално – както децата, така и аз!
Още помня онази безсънна вечер, когато седях пред светещия екран и исках да запечтам мислите и емоциите от деня, в който трябва да дам право на детето си да израстне самостоятелно.
Две години по-късно нощта отново е дълга и безсънна. Все си обещавам, да легна навреме, за да стана бодра, да подготвя децата, отправяйки се към заветната цел – “Храма на знанието”.
Сега чувствата са по-объркани и смесени отвсякога. Подобрената версия на семейството – Валерѝ, чаровния талисманм с ококорени, нетърпеливи за знание очи има нови изпитания.
Налага ѝ се да бъде още по-самостоятелна и концентрирана. Светът е с главата надолу и освен букет за първия учебен ден, днес правихме верижка с мъниста, на която да закачим маската за лице, която малките мозъчета са ангажирани да се пазят.
Да не цапат, да не разменят, да не изтърват, да не губят!!!! Превръзката, която ще скрие лицата им от света…
Спирам до тук, за да не влизам в полит проблеми и казуси, по които вече стана ясно мнението и позицията ми.
Трябва да погледнем и от хубавата страна на нещата…. Казусите покрай първия учебен ден станаха повод за доста вдъхновение.
Появиха се чудесни инициативи покрай старт на учебната година – вместо букет – книга! Изграждане на учебни стаи на открито. О ,да! Директорът на нашето училище, гордо сподели, че работят по изцяло нова система за обучение и ще направят всичко възможно до късна есен, децата да бъдат максимално дълго време на открито. Дори лансират учебна дейност на открито. Една от най-позитивните и мотивиращи новини покрай старта на випуск 2020.
Обаче!!!! Аз отново се лутам сред мисли, малко егоистично, как да възпитам себе си в този заобикалящ ни абсурд,за да не преча на развитието на децата. И независимо от ситуациите и решенията, които ни бъдат наложени, да не изневерявам на духа, който досега винаги се открояваше като крепежен елемент в семейството ни.
Щастливата случайност, че тук сме двама! Това е хубаво на отговорността в семейните отношения – че е споделена! Имаш другар – в страхове и несигурности, щастие и тревоги. Сега разбирам защо го наричат избраник. Внимателно поверяваш сърцето си на някого, нали?
И така… надявайки се, че вторият път нещата се случат по-лесно, искам да ви разочавовам – не е така! Или поне под нашия покрив. Емоциите и трепетът са също толкова силни, както и първият опит. Сигурно бъговете са в нашата система, защото критериите са високи, но дълбоко в себе си вярвам, че това е особен вид мотивация и модификация на новото поколение.
Когато оставяш нещо след себе си винаги искаш да модернизираш и да развиваш.
Знам само каква ще бъде най-голямата награда, на която мога да се радвам един ден.
Думите: ” Мамо, липсваше ми, днес е нашият ден, какво искаш да правим?”, стоплят всяко сърце!
Пожелавам си го! Бъдете здрави! На добър час!
FGal
Facebook Comments Box
